В рамките на 38-то издание на международния музикален фестивал „Дни на камерната музика Габрово 2014“, по желание на габровската публика, в Художествена галерия "Христо Цокев" гостуваха популярният швейцарски цигулар Александър Дубах, румънският му колега и съименник Александру Гавриловичи и българската пианистка Десислава Щерева. Представяме ви краткото интервю, което успяхме да откраднем минути преди началото на концерта.
Това не е първото ви гостуване в Габрово, как намирате града ни след около 2 години?
Александър Дубах: За съжаление и този път моето посещение е изключително кратко, защото аз пристигнах вчера късно вечерта. Днес часовете през деня прекарах в свирене на цигулка, а утре рано сутринта си тръгвам. Но това, което мога да кажа е, че всеки път аз идвам с голямо желание и интерес и усещането е почти като да се връщаш в къщи.
Имате възможността да общувате с изключително големи имена в рамките на Дните на камерната музика. Успяхте ли вече да се срещнете с маестро Минчо Минчев?
Александър Дубах: За съжаление, днес нямах тази възможност, но естествено аз знам неговото име и много добре познавам един от записите на Петия концерт за цигулка на Паганини в изпълнение точно на Минчо Минчев.
Гастролът на музиканти от вашата величина е особено внимание за град Габрово и неговата публика. Вие сте изпълнители на едно много елитарно изкуство и то в най – висшия му пилотаж. Как бихте определили опитите на ваши колеги музиканти да направят по-достъпно това изкуство и правят концерти в нетрадиционни пространства, опитват се да възпитат култура на слушане на подобен вид изкуство дори в най – малките?
Александру Гавриловичи: Въпросът не е толкова прост и лесно не може да му се намери отговор. Тук може би трябва да се обърнем към музикантите, които са достигнали някаква зрелост, и в конкретния случай нямам предвид само зрелост в професионалната им кариера, но и в житейски аспект. За мен е изключително важно ние да бъдем честни в начина, по който поднасяме тази музика и мисля, че това е един от пътищата да достигнем до публиката с нашата музика. Мисля си, че сериозното отношение към музиката наистина трябва да бъде предадено на младите хора в ранна възраст, но от друга страна ми се струва, че няма концепция, която е в състояние да каже, че това е универсалната рецепта, която трябва да се използва за възпитаването на младите хора да разбират и да имат отношение към класическата музика.
За нас е изключителна чест да свирим в тази зала, която даже носи името на професор Минчо Минчев. Аз знам, че той е дете на този град, че е роден и израснал в Габрово. Имах възможността да се запозная с него по време на студентските ни години в Лондон. Това беше след получаването на наградата „Карлфлеш“ и тогава той имаше възможността да свири на един прекрасен инструмент Гуарнери. Много добре си спомням този епизод, когато ние, няколко млади музиканти от неговото поколение от Румъния бяхме на турне в Лондон. Той ни покани в своя дом и прекарахме много хубаво времето заедно.
Има един израз, че никой не обича да свири втора цигулка. Тази вечер сте две цигулки и едно пиано. В кръга на шегата и защото сме в Габрово – столицата на хумора и сатирата – кой ще свири първа цигулка тази вечер ?
Александру Гавриловичи: Да се надяваме, че пианото тази вечер ще поеме изглаждащата роля между двете цигулки. И след като започнахме да говорим на тема хумор, позволете ми да прехвърля към нашата програма. Тази вечер ние ще свирим една пиеса от Панчо Владигеров „Хоро“, в която нашата публика ще може да чуе достатъчно закачливи нотки, препратки към балканския хумор и темперамент и се надяваме, че така ще отговорим индиректно на вашия въпрос.
По време на концерт, когато залата е пълна, а вие сте максимално вглъбени в това, което правите, как реагирате на досадните шумове – покашляне, скърцане и дали изобщо им обръщате внимание? Случвало ли ви се е да поискате да хвърлите лъка или да реагирате по начин, с който да покажете на дразнителя, че е прекалил?
Александру Гавриловичи: Като музикант, понякога ми се е искало да кажа, когато някой така кашля, „ами кашляй по-силно, за да не се чуват фалшивите ми тонове“.
Александър Дубах: Всъщност кашлицата все още все някак се преглъща, защото някой наистина може да е болен или да има пристъп. Но има много по-неприятни неща за нас музикантите, като например някой да си прави вятър със съответната програма през целия концерт, защото този шум наистина може да ни извади извън нерви и извън такт. Така че има много по-неприятни неща от кашлянето.
Само два месеца след концерта ви в същата тази зала, но в компанията на друг румънски пианист. Сега сте дама на двама кавалери – какво е усещането?
Десислава Щерева: Чувството е много приятно да свириш камерна музика с колеги от други националности. Всъщност, ние сме швейцарец, румънец и българка. За самата мен това е професионално предизвикателство, защото никога по-рано не съм свирила в такъв състав - две цигулки и пиано. Иначе аз много обичам съчетанието между цигулка и пиано и свиря много с цигулка, познавам репертоара добре, но в такъв формат две цигулки и пиано свиря наистина за първи път и то с колеги от много високо ниво. За мен е наистина огромно удоволствие да си сътрудничим, да разговаряме и да споделяме идеи.
В България има много талантливи млади музиканти както и музикални педагози, които да работят с тях. Голяма част от тях, обаче след завършване на музикалното си образование търсят препитание и изява извън границите на страната ни – Америка, Азия, Европа… Как бихте коментирали този факт?
Десислава Щерева: За съжаление нямам точен отговор на този въпрос. И аз като преподавател, работейки с млади хора и студенти, се сблъсквам със същия проблем, защото най – добрите ни деца напускат държавата, за да търсят реализация. Тук няма работа за класическите музиканти. В България няма подчертан интерес към този вид музика. Казвам го с огромна болка и съжаление, защото през целия си живот се занимавам с това, но в същото време и го чувствам като своя мисия, както и на всички колеги, които сме останали тук, защото аз имах възможности да бъда на други места, но избрах да остана тук, за да мога да възпитавам култура и интерес към тази музика, за да могат да дойдат поколения, които ще я ценят и тя ще ги интересува и вълнува така както и нас.